Помниш ли
когато градът беше просто град,
с непознати посоки, хора и улици,
а ние возехме мечтите и страховете си
в анонимността на големите червени автобуси.

Помниш ли
как бавно градът придоби очертания,
първо беше един мост, под който се целувахме,
ресторанта, в който ме заведе на вечеря,
улицата, по която усмихнато-забързани се прибирахме,
парка и поне-делниците, на които се присмивахме.

Помниш ли
как запулсирахме във вените на очарованието му,
малките книжарници с пожълтелите листа на книгите,
аромата на прясно изпечено кафе и домашни курабии,
училището, до което изпращахме децата си
и червеното на кленовете пред къщата ни.

Помниш ли
деня, в който открихме градската църква,
купихме си два парцела в сенчестото на двора й,
някак си, между другото, споменахме нещо за дом
и как неизречено и ужасно ни липсваше
анонимността на големите червени автобуси.