Седя тук, в тази вечна стая,
замръзнала в някакво
измислено съвършенство,
втренчена в стени,
по които се катерят
призраците на копнежи,
промъкващи се
през пролуките на ежедневието,
като капки дъжд през скъсан чадър.

Ръцете ми - вцепенени,
ръцете ми - вкоренени,
не могат да пишат,
не искат да пишат
страхуват се от думите.
Ръцете ми се страхуват от мен...

Седя тук, на този стол,
а хартиените птици
излитат от сърцето ми
и се блъскат в стените
и падат мъртви.
Стени - решетки,
през които прозира небето,
блести като опъната струна
под капак на пиано,
мечтите ми се люлеят,
обесени на вятъра,
а призраците им чупят
предмети зад гърба ми.

Ръцете ми - дърво,
пръстите - клони,
птиците гнездят в мастилените длани,
музика кънти в главата ми,
нотите са опънати като тетива,
копнежът вибрира на върха на струните.

Кога се превърнах в клетка за птици?

Седя тук и броя решетките -
всяка решетка е съзнателен избор,
хартиените птици се блъскат в пространството
на последните остатъци свобода...
Не мога да понеса повече смърт!
Ръцете ми късат тишината,
пръстите ми листят през решетките
и може би, може би
някоя от птиците ще намери пътя,
ще се промъкне
през тесните пролуки на пръстите
и ще излети...

Моля ви, ако я намерите,
кажете ми
коя част от себе си съм изгубила.
 

Само времено. Усета. За прелет.

химикалката?

прегръщам те Ив,решетките са само измислената част от това да сме други

изпълнено-изпразнено
изправено-съборено
премълчано-казано-премълчано
мълчано
мълча-но
...
много си добра, Ив!!!