Сега мълча
и лятото преваля,
сутрин кашлям дъжд,
а вечер болката ме хапе,
октомврийския студ се промъква
и крещи срещу прозорците ми,
отлетяха всички думи
и мастилото се стича
по треперещите длани.

Нека...

Нека думите да бъдат струни,
нека всеки вопъл да е тетива
и да разкаже
за всеки нов завой на улиците,
зад който ме причакваше тъгата,
за всеки кървав залез,
раждащ мрак,
за всички зимни сенки, спящи
по изоставените пейки в парка...

Аз мълча.. и нека
цигулката на Баланеску
говори вместо мен...

Щом вървяхме, вкопчени ръка в ръка,
а се загубихме,
щом всяко пълнолуние на дланите ни
събужда призрачни съмнения,
щом посоките ни се превърнаха
във пощенски кутии,
пълни с пожълтели спомени...

Нека...

Нека да съм няма
и цигулката да бъде мойта скръб,
и нека
стонът й да бъде буря,
 ехтяща със гнева
на тъжните ни бягства. 

до минор
в уморения залез
потъват
сълзите
нека

{} много

Ох, много ми хареса! Пътуване по струни.

some time we feel somebody to close...like sad violin...like noise rain and like making love to violin strings as well.