Постинг
26.10.2011 12:26 -
Аз дойдох на този свят със цялата си лудост.
Автор: room1423
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1233 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 29.10.2011 19:04
Прочетен: 1233 Коментари: 0 Гласове:
5
Последна промяна: 29.10.2011 19:04
Аз дойдох на този свят,
закърмена с илюзии
за химерни богове и доброта,
готова да преплувам всеки океан,
готова да запаля всеки огън
и да прегърна всяка страдаща душа.
Родих се сляпа, босонога, без крила.
Събирах паднали след птиците пера,
гледах със очите на поетите,
бродих тягостно и дълго по света,
обута със цървулите на пътищата.
Майко…
Ти знаеше ли?
Знаеше ли че душата ми
ще се превърне във пустинен вятър?
Знаеше ли за тъгата
и как ще суча гладно всяка дума,
капеща от голата й гръд?
Че дланите ми ще люлеят сенки?
Майко…
Сънищата, които намериха покой
в околоплодните ти води,
никога не се сбъднаха…
Топлите паяжини на ръцете ти
бяха прекалено слаби
за да задържат отвън мрака.
Татко…
Ти, който напрегна
до краен предел мускулите си
и отмести света,
за да направиш място
за още един побъркан мечтател…
Ти знаеше ли?
Знаеше ли за изтръгнатия език на тишината
и че ще възпявам всяка нова болка,
която ще прелива кръв във вените ми?
Знаеше ли за безсилието и за гнева?
Знаеше ли, че ще се удавя във живота
и за ръцете, които ме потапяха дълбоко?
Знаеше ли за мъглите,
в които се превърнаха красивите утопии?
Знаеше ли, че накрая
ще ми остане само лудост?
Татко…
Видях страховете ти да крачат
като победители по широките булеварди.
Видях юмруците на небостъргачите,
забити в небето и мрачните ириси
на бетонно отчуждените хора.
Видях мечти, като пребити псета в ъглите.
Видях любов със празни от безволие очи…
А аз не вярвах на родените си в слепота очи.
И не вярвам още, че безсилието е цена,
с която да платя човешките си зими.
Майко…
Чии са тези сълзи в шепите ми?
Татко…
Чии са тези кървави следи по пътищата?
закърмена с илюзии
за химерни богове и доброта,
готова да преплувам всеки океан,
готова да запаля всеки огън
и да прегърна всяка страдаща душа.
Родих се сляпа, босонога, без крила.
Събирах паднали след птиците пера,
гледах със очите на поетите,
бродих тягостно и дълго по света,
обута със цървулите на пътищата.
Майко…
Ти знаеше ли?
Знаеше ли че душата ми
ще се превърне във пустинен вятър?
Знаеше ли за тъгата
и как ще суча гладно всяка дума,
капеща от голата й гръд?
Че дланите ми ще люлеят сенки?
Майко…
Сънищата, които намериха покой
в околоплодните ти води,
никога не се сбъднаха…
Топлите паяжини на ръцете ти
бяха прекалено слаби
за да задържат отвън мрака.
Татко…
Ти, който напрегна
до краен предел мускулите си
и отмести света,
за да направиш място
за още един побъркан мечтател…
Ти знаеше ли?
Знаеше ли за изтръгнатия език на тишината
и че ще възпявам всяка нова болка,
която ще прелива кръв във вените ми?
Знаеше ли за безсилието и за гнева?
Знаеше ли, че ще се удавя във живота
и за ръцете, които ме потапяха дълбоко?
Знаеше ли за мъглите,
в които се превърнаха красивите утопии?
Знаеше ли, че накрая
ще ми остане само лудост?
Татко…
Видях страховете ти да крачат
като победители по широките булеварди.
Видях юмруците на небостъргачите,
забити в небето и мрачните ириси
на бетонно отчуждените хора.
Видях мечти, като пребити псета в ъглите.
Видях любов със празни от безволие очи…
А аз не вярвах на родените си в слепота очи.
И не вярвам още, че безсилието е цена,
с която да платя човешките си зими.
Майко…
Чии са тези сълзи в шепите ми?
Татко…
Чии са тези кървави следи по пътищата?
Няма коментари