Срещнах го в един очукан бар,
миришеше на слама и тор,
преглъщаше евтиното си уиски
с джинжифилова бира,
в очите му имаше
белези от прерийни ветрове,
в ръцете му се бяха впили
хиляда юзди и той ми каза:
Преди три години застреляха
деветдесет и осем хиляди коня,
нямаше дом за тях на тази земя,
a никой вече не си спомня
тътена на копитата им
от Ел Пасо до Канадските кланици.
…Хората вече не залагат като преди,
хиподрумите опустяха,
конете останаха без работа.
…Oт урината на бременните кобили
произвеждат противозачатъчни хапчета,
кобилите продължават да раждат кончета,
а хората продължават да правят безплодна любов.
…A някъде някой строи кланици
и фабрики за четки за рисуване
от конски опашки,
друг произвежда куршуми…

Той отпи от евтината си бира,
предъвка тютюна си,
после го изплю с отвращение,
все едно, че изплю живота си:
Хората вече не се събират по улиците,
не играят шах в парковете,
не пият както преди,
един свестен бой
не можеш да видиш по баровете,
не залагат както преди
и един истински скитник не остана,
с който да разделиш пътищата си…
Тази земя се превърна
в едно тъжно място за живеене.

После млъкна,
а аз нямаше какво да му кажа -
вече не пиех както преди,
и не пушех като преди,
и не залагах като преди,
и свестни барове не останаха…
Прибрах се, легнах до любимия си
и дълго плаках,
а после правихме безумна,
безпаметна и безплодна любов,
защото само това ни беше останало
в тази объркана и тъжна
нощ без коне.