Беше петък, два след полунощ.
На небето ангелите пиеха тъмен ром
и свиреха милонга.
Дяволите играеха домино
върху острия ръб на нощта.
Господ пушеше голяма черна Кохиба,
завита от четири листа съзерцание
и издишаше дъждовни облаци
към топлата гръд на света.
Градът, уютно свит във мараня
приличаше на стара таверна,
където мъжете възкръсват от уморите си.

И бяхме само трима, бродещи в нощта -
аз, наметнала уморени дихания,
ти, със сянка по-дълга от минало
и онази стара скитница - Случайността,
пияна от ирония и умираща от скука.
Имаше и уличен фенер, болнав от мрак,
и мълчание, увиснало като небе
преди проливен дъжд.

Тогава жестоките устни на любовта
изрекоха името ми.
И ти ми каза: Аз те познавам...
Аз съм умирал в ръцете ти...
Аз съм притискал дълго устни в спомените ти...
Аз познавам очите ти, аз познавам стъпките ти.
Аз те познавам... моя изоставена любов,
тъжна книга с нечетливи, избелели страници,
живот, поскърцващ като празна къща,
свещеник, лутащ се без вяра...


Беше петък, два след полунощ.
Натежал от разкаяние час.
В Рая, тъмно-син като мечта
ангелите пееха със дрезгав глас:
Целият този карнавал,
този безкраен тъжен празник
на прашни пътища и суета,
лица, изваяни от тежки маски
заблудите на алчните победи,
години, пропилени във хазарт,
агонята от живот без любов,
агонията от живот един без друг
която се превръщат в линии по дланите...

Беше петък, два след полунощ...