7 036
(седем хиляди тридесет и шест)
километра
е разстоянието до ръцете ти.
Или
9 683 456
(девет милиона шестстотин осемдесет и три, четиристотин петдесет и шест)
стъпки,
за да измия нозете ти с болката,
с която плащах билетите.

Ще ги извървя.

Всичките пътища, набраздили сърцето ми
с кървави крачки ще премина.
Сто дена ще следвам изтока,
все по-близо до слънцето, докато те открия.
Сто думи ще нанижа в мислите,
думи, с които да ти разкажа липсите. Малките.
Липси, с които запълвах дните си. Жалките.
И душата ти, клетата, обещавам да върна.
На кръст я разпъвах, гоних я, бягах й, липсвах я,
беше ми тежест. Сега е разковниче.
Сърцето ти, вярното, ще ми свети във мрака.
С нежността, похабената, хляб ще замесвам.
С надеждата, алчната, ще възкръсвам.

Ще ги изкървя.

Разстоянията. Емигрантските.
Като дъжд ще ги плисна над сивото. Пустото.
Със сетни сили пръстта ще разровя.
До ореха, в двора, с дъжда ще садя
разкаяние, спомени, болки, гнева
и в ръцете ти, топлите, щом се завърна, любов ще родя.
 

7 036
(седем хиляди тридесет и шест)
километра
е разстоянието до ръцете ти.

Върви напред. В началото е винаги трудно.
Да се върнеш заради любовта, която ТИ имаш ...
но ще те упрекват очите му и ще изстинат ръцете му,
стиснали за гушата нероденото...

Без значение е
от коя страна на вратата обичаш,
от коя страна на разстоянието,
нито как се завръщаш
нито кога се завръщаш.
Защото тази любов
е повече любов от други:)))

разковниче! :))
Всички разстояния, в крайна сметка, ни завръщат към себе си.
А при теб, може би, ще се връщам и аз. :)