Тя остави слънцето
да оближе кожата й,
сладострастният бриз
на Средиземноморието
да вдигне игриво
крайчеца на полата й,
после тръгна по улиците,
тихо приканващи я
с чувствения шепот
на испански китари,
с ритъма на фламенко,
танцуващ в краката й,
с кръвта от коридите,
плиснала в душата й
и с тъмните очи на латиносите,
изгарящи като огън тялото й.
Отиде си без да се обърне,
без багаж, без спомени, без разкаяние,
със свободата, развяла косата й,
стиснала здраво мечтите си в дланите.

След нея, под нажеженото до бяло,
безжалостно небе на Андалусия,
безмилостно убита, лежеше любовта,
която я приемаше за даденост.