Очите ми са тъжна публика на есента -
Хадес се изкачва бавно по стеблата,
предвестниците му - сто впрегнати в червеното листа
величествено галопират над земята.

Мечтите са наметнали мъгливи плащове,
усмивките летят на юг със птиците,
вятърът надува сакс над уличните зидове,
дъждът е ритъма в стиха на липсите.

Безутешно в сенките на топлото се свивам,
намятам се със малките умирания,
като ръжда се стичам в мислите за миналото,
стипчиви глътки пия от индиговото.

Под веждите ми се скъсяват бързо дните,
между ребрата ми пирува алчно мрака,
и сиво ми е, сиво до умиране,
пред прага ми когато бялото ме чака.