Понякога
не е достатъчно зле,
за да си тръгна
нито достатъчно добре,
за да остана.
Оставам заклещена в нищото,
в безизходицата търся
хиляда причини за неумиране,
светът се смалява
между две невъзможни граници
и става по-безжалостен
от каменна пустиня.
По-добре не ми говори -
мога да понеса присъствието,
но не и думите ти,
по-бездушни
от замръзналата земя
пред прага ми.
По-добре не ме гледай -
мога да понеса дъха ти,
но не и погледа ти,
по-алчен от египетски търговец.
По-добре не докосвай ръцете ми,
вкопчени в последната надежда
че пак ще бъде вчера
и нищо не се е случвало.
И по-добре вместо да смаляваш
границите до абсурдност
с безумието си -
спаси очите ми от тъгата,
преди през тях да изтекат
последните капки любов.
 

Добро! И стилно...

Благодаря, Вили!