Сграбчва ме тъгата с пантите на куфар,
в който някога с последните дихания
на дълги сенки, стелещи се в мене
опаковах жълтите павета
и кестени, препъващи се в прашните обувки
на спомените, тичащи по Руски,
сгъвах ризите на кафенетата
с копчета от къдрави тулумбички
и подредих грижливо смеховете,
пръснали се из градинките на Графа.
Спомням си тирантите на сините тролеи,
по които закачих поовехтелите костюми
на няколко отминали любови,
и детството, пътуващо с трамваите
из лунапарка, кръстен смешно София.
Бяха там и пъстроцветните чаршафи,
постлани по потъналата в слънце Витоша,
и локвите от тъжни мисли,
в които безутешни джапаха очите ми,
когато казвах тихо сбогом и знаех,
че не ще се върна никога.
Сграбчва ме тъгата с нежните ръце на улици,
които цял живот люлееха мечтите ми,
и шепота на осиротелите без време прагове,
които с бащиния топъл глас ме викаха:
малка моя, късно е, ела си вкъщи.