Дълго възприемах този свят без теб,
пресъхнал кладенец в пустинята,
брожение из нищото, муселинов параван
между живота и бляновете.
Дълго поглъщах отсъствието ти
като отрова, която се стича
от последните звезди преди слънцето,
което не изгря, погълнато от разстоянията
и няма те разказвах с ръце на сънищата.
Дълго бродих в обезумяла окръжност,
яхнала ветрове с имена на бури
из осиротелите зъбери на мислите,
тъжноока кръстосвах с бедуините на чувствата
пясъчните морета на спомените
и сгушена в хладната сянка на очакването,
наметнала бялото платно на тъгата,
те зазиждах в молитви за връщане.
Дълго мълчахме, всеки в пътищата си,
живеехме в пустинни градове,
затрупани от студения мрак на липсите,
и стелехме протяжните извивки на сърцата си
в спиралния делириум на миналото.
Сега се връщаш, дългоочакван,
като дъжд попиваш напуканата плът на болките,
съживяваш ме с кехлибарения чай на погледа си,
събличаш одеянията на тъгата,
обичам те, както се обича вода в пустинята,
дъждовен оазис, разказваш ми приказки
с тихата жарава на дланите си,
превръщаш времето в мираж,
и с остатъците от себе си рисуваме пътни знаци,
объркващи жестоките пътища на разделите.

Така и не им свикнах на тези раздели....Много е хубава творбата!