Залутан в разстоянията глас,
празен лист
и полунощен танц
в прегръдката на невъзможното.
Всички малки липси,
избиващи по дланите,
като ситни капки пот,
които се разтичат
в мимолетните следи
от перодръжката.

Не ми се пише.

Полюшващите се завеси
рисуват светове.
Ръцете ми унесено
се губят в шепота на улиците.
La Cumparsita -
само една душа помежду ни.
Рисувам ноти вместо думи.
Две стъпки – точно толкова
са големи мечтите ми.

Не ми се пише.

Самотата е небе без птици,
облаци, разхвърляни
из кални локви,
равнодушни градове,
и запустели пътища.
Няма думи за мълчанието.
И виковете, давещи се
вътре в нас не се описват.

Не ми се пише.
 

Товаря сал.
С мисли.
Ословесени.

С ноти.

Сал от спомени
с платно от музика
и скърцащи въжета
разстояния.

Здравей, Р.:)