Понякога реките в мене си отиват,
като изоставена във полунощ любовница
разстилят в устията на вените ми
нежните воали от фина бледосиня тиня
и мидените вопли на душите си.

Тихо пукат пресушените им сълзи
в запуснатите като стари къщи брегове,
обвити с подивелите лиани
на отчуждение и на призрачни съмнения.

И тръгвам по дъната им, нагоре,
връщам се към изначалните им извори,
цветовете им, наситени от скръб,
приседнали в смълчаните извивки
на величествени камъни и стари дънери
ме водят като неспокойни тайни
през тъмните усои на тъгата.

Крадешком ме следват спомени
от дивни залези и шепота на жадни птици,
взирам се в следи от пълноводни приливи,
потъвам във бездънните очи на кладенци,
ослепели без вода, и в мрачните картини
на руини от бързеи и от щастливо минало.

А после сушата потича в дланите ни.

Навеждам се, отпивам самотата
и утолявам жаждата на тъмнината помежду ни.