Ослепявам, Омбре
и дните се скъсяват сякаш.
Очите ми се пълнят със мъгли,
клепачите ми са обърнати
върху брега на самотата лодки,
все по-продължителни
са тоновете на тъгата,
изтръгнати от дланите ми -
струни на шумерска арфа.

Ослепявам, Омбре…
Онази любов,
която малодушно
пуснах да си отиде
жигоса зениците ми.
Илюзиите, които предадох,
изпиха свежестта на взора ми.
Разстоянията, като бушуващи реки
отнеха допира
и не усещам вече пътищата -
жаравата им не припламва
със примамващите си искри…

Ослепявам, Омбре,
връщам се към корените си -
познатите трептения на пръст
във до минор
и изначална семенност.
Вкус на сол, утроба
и меланхолични липси.
Зачатие и раждане от капка,
вик – не знаеше ли, че дъжда
е покаянието на облаците?

Надолу.
Впивам длани в напоената земя.
И викам.
С четиридесет и седем струни
шепна името ти.
И резонират цветно спомените.