Преди да се сбогувам със деня
в най-тъмно-сините му часове,
когато игуаните се крият в сенките си,
а вятъра облича сив костюм
и тръгва да танцува с разпилени вестници.
Когато просякът-слепец,
забравил орисията си, клати тяло
в един далечен ритъм на танго,
а залеза разсича хората на две

Преди в зениците ми да се втурне тъмнина,
преди в оголените ми от тишината вени
да рукнат полунощни дъждове,
преди светкавиците на далечния ти допир
да срежат мускулите ми на две,
преди в земята да застенат стари корени
и от нищото да заприиждат полуслепи прилепи…

Преди, преди това
разтварям укротените си от тъгата длани
и в тях се стича невъзможното ни бъдеще,
в тях събирам всичките ти пътища
и пия жадно с прегорели устни.
А после с хиляди очи ти казвам сбогом,
после с хиляди мълчания те прегръщам.
И после ме поваля пустотата,
после ме повлича Лета и не помня.
В поетично-фотографската ми памет
няма място за отсъствието ти.

Ивет Александрова